...Безполезно е, но записвам, за да се помни!

Лутам се безпомощен сред порутените стени на Времето. Времето, което влече и отнася всичко тленно. Слушам шепота на разядените скали и се мъча да го укротя върху белия лист. И се моля словата да задържат в прегръдките си спомените и събитията и да не ги оставят да потънат в дълбините на забравата.

Само Бог знае ще оцелее ли написаното и какво ще кажат ония, които идват след нас. Суета е, ще рекат... Небивалици...

Може и да е така. Но кой би могъл да се скрие от виденията и тайнствените гласове, никнещи внезапно от потъналите в мрак подземия? Когато завинаги е станал част от приказния свят на това място, осеяно с отломките на отдавна загубени човешки творения. Когато пътеките му неизменно се пресичат с вечните сенки на миналото.

ВЕЧНИЯТ! Странна, витаеща сянка сред мъртвите руини. Може би той е вечният и неспокоен дух, Бог знае кога и от кои ветрове довян в тази пустош! Първожрецът и далечният посланик на великите езически богове? Един от първите Христови последователи, избягали тук от суетата на света? Или някой от онези несретници, прокудени от насилията и неволите и намерили последно убежище в горските дебри? И онзи неизвестен игумен, укрил от агаряните в тайната съкровищница достолепията български? А може би той е тайнственият черен монах Рим папа - пазителят на древните съкровища. Човешкото въображение трудно може да си представи бездната на Времето, която го бе родила.

ВЕЧНИЯТ! За първи път го срещнах през една пролетна утрин близо до развалините на стария манастир. Мъглата лениво влачеше белите си парцали по околните скали. Слънцето като огромен златен паяк се мъчеше да оплете всичко в светлата си паяжина, сякаш искаше да го съхрани за вечни времена. Тогава го видях - тъмна монашеска фигура върху чезнещата в мъглата пътека. Очите му бяха скрити зад широката качулка, но усетих настойчивия поглед, който ме канеше да го последвам. Обърнах се и избягах. Препъвах се и падах, имах чувството, че върви след мен.

Дойде през нощта. Ей така изникна от мрака и ми говори: "Никъде няма да избягаш. Човек не може да избяга от себе си. Сега си мой. Ще идвам в нощите ти." Ето го - стои насреща ми в черно, излиняло от вековете расо, и ме фиксира с тежкия си поглед. От тази нощ виденията станаха моя живот, а срещите ми с Вечния - съдба.

Срещи? Кой знае дали съм го срещал някога, или всичко ми се привижда? Всяка нощ той е тук и знам, че няма да ме остави на мира, докато не чуя неговите истории. И дали тези истории струват нещо - не казва. Всяка с времето си, но вече зная, че съм част от тях и няма да има покой за душата ми, ако не ги разкажа...

 
 

Видение първо

 

Недалеч от морския бряг се намира един чуден кът. Огряван от първите слънчеви лъчи, стоплян от ласкавия дъх на морето, той сякаш спи в люлката на спомените...

Някога, преди милиони години, тук са се плискали вълните на древното Сарматско море. Пуст и безлюден бил светът наоколо и само ветровете кръстосвали безкрайната морска шир. Минали хилядолетия. Морето отдръпнало водите си и гъсти гори покрили някогашното дъно. Буйни потоци понесли бистрите си струи надолу и звънливата им песен огласяла околността. Гората ехтяла от песните на птиците. Сред тази пустош като самотни странници, запътени към неизвестното, извисявали снага високи скали, в които слънцето и вятърът ваели каменните си приказки.

Никой не знае кога за първи път човешка реч е смутила покоя на това място, но преди много години в този дивен кът живеели древните гети1 . Сред тайнствения полумрак на гъстата вековна гора, в тъмната паст на бездънна пещера те издигнали светилище на великия бог Залмоксис2. Отдавна, още по времето на техните прапрадеди, богът художник взел длето и чук и изваял скалата по свой образ и подобие. Така се родил на бял свят Каменният човек. После Богът се скрил в скалните дълбини. Гетите го оплакали като умрял. Четири години по-късно той отново се появил и бил провъзгласен от тях за върховен жрец и бог. Жилището му било дълбоко под земята и той живеел там, недостъпен за простосмъртните.

Оттогава, за да измолят добри дни за гетите, на всеки четири години жреците провождали пратеник при Великия бог. Избирали най-достойния и прославен в битките мъж и в ранна утрин, когато първият слънчев лъч докоснел светилището, хвърляли пратеника върху трите свещени копия на Залмоксис. Окъпаните в кръв върхове блестели като три алени рози, а жреците шепнели своите молитви. И горко на всички, ако пратеникът не загинел веднага. Мъчел ли се дълго - тежки години очаквали гетите.

Видение второ

 

Пети ден, откакто македонските фаланги стояли под стените на Одесос. Високите крепостни стени надеждно пазели защитниците и нищо не можело да сломи съпротивата им. Нощем, далеч зад стените на града, непрестанно горели огньовете на нашествениците. А на сутринта македонците тръгвали отново - упорити и неотстъпчиви. Обсадените ги посрещали с дъжд от стрели и копия.

Обсадата се проточила, но всички опити на завоевателите да проникнат в крепостта завършвали безуспешно. Накрая македонският цар Филип отстъпил. Предложил на Одесос своето приятелство и съюз, а заловените пленници върнал в града. Тогава непристъпните врати се отворили пред него. Дълго, многобройно шествие посрещнало царя като велик пълководец. Най-отпред вървели гетските жреци, облечени по обичая в бяло, с китари в ръце. Празнични литаври огласяли околността и въздавали възхвала на мира и приятелството.

И докато македонци и гети пирували, македонският владетел, придружен само от жреците, поднесъл дарове в едно скрито в околностите светилище на Великия гетски бог. За да почете тези събития и да заздрави сключения съюз, македонският цар наредил да бъде построен наблизо нов град и да бъде наречен на негово име.

Не е известно изпълнена ли е била заповедта на великия владетел, но преданията разказват, че столетия по-късно върху неговите развалини била основана първата монашеска обител в този край.

Видение трето

 

Велик и славен бил древният Одесос  в първите векове от рождението на Спасителя. Някогашното тържище, основано от гръцки мореплаватели, се било превърнало в голям и красив град. Белокаменните му дворци и храмове блестели под ярките слънчеви лъчи, а яките крепостни стени се оглеждали в кристалните води на Понта3. Гора от мачти се извисявала в пристанището. От бреговете на Истрос4 и Таврика5 чак до Хелеспонта6 и стълбовете на Херкулеса7 кръстосвали одесоските кораби, натоварени с жито и роби, с вино и благовония, и разнасяли славата му из цялата Римска империя. Шумна многоезична тълпа огласяла улиците и площадите на античния град. Там като в пъстър поток в едно се сливали възторгът и падението, разкошът и мизерията. Незнайни странници бродели сред тълпата, проповядвали смирение и човеколюбие и вещаели края на могъщата империя. На големи и страшни мъчения били подлагани последователите им, безчет голготи никнели навред. С огън и меч се мъчели тираните да унищожат новата вяра.

Веднъж от Рим били докарани неколцина аристократи, обвинени, че проповядват Христовото учение. Те били осъдени да прекарат дните си в изгнание тук - в далечната провинция на империята. Но преследвани от властите за проповедите си, те напуснали града и се скрили в близките гори. Там - в малки пещери в близост до изоставено светилище на неизвестен езически бог - изгнаниците заживели в самота, далеч от грешния и жесток свят.

 

Видение четвърто

 

Минали години. Учението на Спасителя отдавна било покорило сърцата и душите на многобройните народи на империята. Дори всесилните й владетели били принудени да склонят глава пред него.

А старата изгнаническа обител като целебен извор продължавала да привлича все нови и нови последователи с чудния подвиг на първите мъченици. В тяхна памет наблизо бил издигнат Божи храм. До него извисявала зъберите си малка крепост, която приютявала монаси и миряни при опасност. А времената били неспокойни и тревожни. По границите се трупали черни облаци. Нови племена и народи търсели своето място под слънцето. Под ударите им някога могъщата империя се разпадала. Като мътен поток дивите орди помитали всичко по пътя си. Скрита в горските дебри, монашеската обител отново станала надежден пристан за мнозина. Наоколо задимели огнищата на нови човешки поселения и детска глъч огласила гората. Божият храм се пълнел с уплашени люде. Горещи молби за милост и пощада летели към Всеблагия Бог. Но нищо не можело да спре варварския поток. Пътеките към святото място били открити и това бил краят. Шепата оцелели защитници на крепостта изчезнали в подземните лабиринти и никой не чул повече за тях.

 

Видение пето

 

Много време минало оттогава. Тишина и покой се възцарили там, където преди кипял живот. Само вятърът се разхождал сред руините. И плахата фигура на самотен монах се мярвала за миг и пак изчезвала. После отново всичко утихвало.

А долу в равнината нови племена и народи като едва прохождащи деца търсели пътя към духовното си прозрение. Там, върху развалините  на старата империя, българи и славяни съградили нова държава. Ала трябвало много време Божията истина да осени новия народ. Силни били старите езически богове и семената, посети нявга от Божия син, трудно никнели в сърцата. И когато благословеният от Бога български княз Борис приел Христовата вяра и заедно с него и целият негов народ, божествата светлина озарила отново тази райска земя.

Минали десетилетия. На достолепие и благодат се радвал българският род, напътстван от мъдрото учение на Спасителя. А славата и могъществото на христолюбивите му царе се носела далеч по света.

Но дошли дни на нови изпитания. На юг, сред отломките на някогашната империя, отново се събудило злото и богопротивната жажда за власт. Забравили уроците на Спасителя, в българските земи нахлули с огън и меч ромеите. Отдадени на мирен труд и съзидание, българите не устояли на страшната мощ и скоро над тях паднала тежката ръка на константинополските василевси. Настъпили години на горест и мъка. В благодатната българска земя безчинствали наемници и разбойници. Възцарили се безчестието, користолюбието и развратът, а ромейските властници повече грабели, наместо да пазят Божиите и царските закони. Прогонени от насилията и неволите, мнозина напуснали родните си места и ставали монаси, други се заселвали в пустинни и непристъпни места и живеели като отшелници.

Ударил отново часът за някогашното свято място. Веднъж в тази забравена от Бога и хората пустош потърсили спасение неколцина монаси. Било през пролетта. Лекият ветрец галел рехавата трева и лудувал сред цъфналите клони. Божиите твари хвръкали упоени и се радвали на живота. Вековната гора, скрила в синкавия си покой старите развалини, чакала някой да разбули вековните им тайни. Всичко наоколо тънело в блажен покой и даже дяволът, вечният враг на всяко Божие творение, мълчал - сякаш заспал от сътворението на света. Омаяни от чудната гледка, от спокойствието и тишината, скитниците решили да останат завинаги тук. Не след дълго към тях се присъединили и други монаси. За да благодарят на Бога за чудното си спасение и да разпалят отново огънчето на добротата и вярата, братята решили да възродят старата Христова слава на това място.

Скоро пещерният манастир станал известен на всички, които търсели човеколюбието и простотата в онова време на зло и омраза. Подобно лъчезарен маяк той пръскал духовна светлина, а тихият камбанен звън отеквал като далечно ехо и сгрявал обезверените души.

И когато с помощта на Спасителя Асеневци отхвърлили чуждото иго и възродили българското царство, Божията благодат озарила отново този чуден кът. Като извор, що привлича зажаднелите, така и тази чудна местност се пълнела със смирени монаси. Унесени в съзерцание и молитви, те посрещали изгрева на слънцето и дочаквали залеза му, а в безлунни нощи се взирали в звездното небе и търсели Божиите знаци. Хвалебствени песни летели към небесния свод и славели тоя, който бди над всички и направлява делата им. А недалеч от манастира, в малки килийки, издълбани в скалите, сред вечно мълчание живеели отшелници. Като светли звезди по небесната твърд тези достолепни отци озарявали с деянията си чудния скит и насърчавали всички, които търсели духовно изцеление.

 

Видение шесто

 

Неусетно се изнизвали годините. Като тих пристан живеела в унес светата обител. В тишина и смирение прекарвали дните си монасите, славейки Бога. А славата на този богоугоден дом растяла.

Но Антихристът завидил на светлите дела, на благочестието и блаженството, и изпратил безбройна поганска сган срещу християните. Пръснали се турците и полетели като черни гарвани по цялата българска земя. Помръкнала божествената светлина. Гинели хора, изчезвало в пламъци и пепелища сътвореното от столетия. От цялата страна в монашеската обител прииждали монаси и миряни и разказвали ужасни неща. Бог бил вдигнал десницата си от християните. А тия, що идели, понесли били най-драгоценното - златопечатни книги и неръкотворни икони, скъпа църковна утвар. За да бъдат спасени, тук били събрани богатствата на още дванадесет манастира, разорени от агаряните. Защото хората идват и си отиват, а сътвореното трябва да остане. Решили събраното да бъде скрито в тайната съкровищница. От векове съществувала тя близо до манастира, но само посветените знаели пътя към нея. Една нощ, когато всички спели, игуменът и неколцина монаси скрили всичко.

Не след дълго вълната на нашествениците стигнала и до този тих кът. Притихнал уплашен сладкогласният хор на горските обитатели сред пламъците и стоновете на посечената последна литургия. Кървавите отблясъци хвърляли зловещи сенки върху мрачните лица на завоевателите. Яростта им била безгранична - дълго преследваните съкровища били изчезнали безследно. С тях в тайните подземни лабиринти потънал и последният игумен.

Оцелелите монаси се върнали след време, но намерили само развалини и пепелища. Нищо не можело да възкреси старата обител. Едва мъждукало пламъчето на надеждата през следващите столетия. Единствено самотни монаси като бледи сенки на отминала слава се мярвали в развалините. И миряни от съседните села идвали в неделни дни да запалят свещица в руините на манастирската църква.

 

Видение седмо

 

Минали години. Изоставен от всички, в прах и забрава тънел старият пещерен манастир. С храсти и диви лози обраствали развалините и човешките пътеки. Като духнати свещици гаснели образите по иконите и стените. Вятърът и стихиите заличавали надписите и следите от старата слава. Само ликовете на Спасителя и Божията майка, оцелели като по чудо, се взирали замислени и печални в пустотата. Нейде в небитието, забравено от всички, изчезнало и християнското име на светата обител. Като тъмна сянка от годините на робството останало само турското му име "аладжа" - "пъстрият".

Останали и се множали слуховете за скритите съкровища и призраците на тайнствените монаси, бродещи сред развалините. Помамен от тях, един инок8 се опитал да разгадае тайната. Той открил входа към съкровищницата и една нощ се спуснал в скалните дълбини. На сутринта случайно минаващи монаси го открили безчувствен сред развалините. Брадата на страдалеца била усукана на безброй кичури и натикана в ноздрите на злополучния търсач на приключения, а ръцете и джобовете на расото му били пълни със скъпоценности. От несвързания разказ на инока монасите научили за безкрайни заплетени коридори под земята, бездънни пропасти и коварни капани, които очаквали на всяка крачка непосветения. В дъното на подземния лабиринт младият монах стигнал до огромна пещера. Пред очите му се открила смайваща гледка. Навсякъде лежали купища книги и икони, златни и сребърни кръстове и скъпа църковна утвар, огромни златни статуи на неизвестни езически божества. Цялото това богатство блестяло, окъпано от струящата отнейде мъртвешка светлина. А в най-отдалечения ъгъл на пещерата на каменно ложе спял величествен старец, огрян от пламъка на горяща свещ. Неочаквано той се събудил и с гневен глас се обърнал към смутителя на този гробовен свят: "Кой си ти, нечестивецо, и как дръзна да нарушиш покоя на това свято място?" В този миг всичко наоколо се разлюляло. Земята забучала сърдито и сводовете на пещерата се пропукали. Всичко се завъртяло пред очите на инока и той загубил съзнание. Когато дошъл на себе си, съзрял смаяните лица на открилите го монаси. Той не помнел обратния път и как са се озовали в ръцете и джобовете му скъпоценностите. Монасите не му повярвали и инокът ги завел, за да им покаже тайния вход, но когато стигнали там, не открили нищо.

Скоро след това младият монах подарил скъпоценностите на близкия манастир и изчезнал. Оттогава никой не чул повече за него. А разказът му за скритите съкровища и страхотиите, преживени в подземния лабиринт, доукрасяван с нови "подробности", накарал всички да заобикалят със страх това зловещо място.

 

 

Видение осмо

 

Отдавна било - още през турско време. По тези места върлували разбойниците на страшния Курдоолу. Никой не смеел да мине край развалините на стария пещерен манастир, защото хората приказвали, че който замръкнел наблизо, не се връщал повече. Носели се слухове за скритите наоколо съкровища, нощем под старите дървета и в скалите уж се появявали блуждаещи огньове и затуй всички заобикаляли със страх зловещите каменни грамади.

По туй време, нехаейки за приказките, в изоставените килии живеел един скитник. Денем обикалял околностите и търсел прехраната си, а вечер, когато мрак захлупвал развалините, заспивал, заслушан в тайнствения шепот на гората и скалите. Една нощ скитникът се събудил от неясен шум. Наблизо три пъти прозвучал гласът на кукумявка... Отекнал глух камбанен звън. Зазвучало тихо монашеско песнопение, а сред развалините затанцували странни светлинки. Неочаквано от мрака изплувала фигурата на стар монах. Очите му горели като два въглена, а дългата брада метяла пода. Той приседнал до каменното ложе на вцепенения от страх скитник и с тих глас заразказвал за миналото на монашеската обител. Когато от близките села пропели първи петли, монахът изчезнал. Всяка нощ той отново се появявал и продължавал разказа си. Една нощ монахът поверил на скитника, че недалеч от развалините още от езическо време имало старо подземие, в което били скрити несметни богатства. В този миг петлите отново пропели и той изчезнал. Скитникът го чакал на следващата нощ, но тайнственият нощен гост не се явил повече.

Тогава скитникът решил сам да търси съкровищата. Дълго обикалял из околността. Никой не знае открил ли е тайната съкровищница, но на селяните от околните села той разказвал, че уж намерил някакво старо подземие, в което имало четирийсет и девет пещери и пропасти. В дъното на последната скитникът стигнал до голяма желязна врата, заключена с огромен катинар, но когато се опитал да я отвори, отвътре се чул страшен глас и той уплашен избягал. Селяните не му повярвали, но приказките стигнали до ушите на турците. От Варна пристигнал с войници някакъв паша. Те хванали скитника и го накарали да им покаже входа към съкровищницата, но когато стигнали там, не открили нищо. Ядосани, турците набедили скитника, че помага на душманите на падишаха, и го затворили.

Години след освобождението на България от турско робство той отново се явил по тези места. Един ден с неколцина селяни от близкото село се скрили в гората, а когато се появили отново, носели със себе си три торби с жълтици.

 

Видение девето

 

Днес никой смъртен не знае къде е входът към тайната съкровищница и напразно иманяри го търсят. Вековната гора и скалите мълчаливо пазят тайните си. Смелчаци, дръзнали в безлунни нощи да доближат руините, разказват, че в тях припламвали странни светлинки, а някъде дълбоко под земята се носел глух камбанен звън.

Тихо е сега. Само в руините свири вятърът и разказва на непознат език за миналото на светата обител. При изгрев и залез-слънце, когато настъпи часът за молитва, отнейде се дочува недопятата песен на монасите. Божествената литургия е започнала и нечий глас тихо шепне молитвени слова, които се сливат с многогласния хор на горските обитатели. А в ранните пролетни утрини, когато млечнобелите пелени на мъглата обгръщат всичко наоколо, от скалните дълбини изплува самотната фигура на тайнствен монах. Местните люде са го нарекли Рим папа. Всяка пролет той излиза и броди сред гората и развалините. А когато срещне някого, пита: "Има ли още на Хачуката9 пръчки за каране на коне, кравите телят ли се още и жените раждат ли?" Когато запитаният отговори, че това все още го има, Рим папа казва: "Има още време!" После затваря очи и изчезва и... щял да прави това, докато ги има манастирът и вековната гора. Когато те изчезнели, щяло да се случи нещо необикновено, но какво - никой не знае...

 

...Вечният не идва повече, но всяка нощ аз отново съм там - сред прашния покой на развалините. Търся, но не го откривам никъде. Снощи пак. Минава полунощ, небето - разлят катран. Месечината дебне зад рошавите облаци, а някъде зловещо се киска кукумявка. Наоколо бродят сенките на умрелите. Вятърът ги усуква и разпилява по храсти и скали. Чувам монашеска песен... И молитвен шепот... И сподавен стон... А няма никого... Старата обител е мъртва... Само Вечният е там долу, в мрачните лабиринти на подземната съкровищница. Виждам го - коленичил на голия каменен под, сред хаоса от разпилени скъпоценности - отломки от Времето и човешката суета. Отправил молитвен взор нагоре, към безкрайния небесен свод. Чувам словата му през скалните бездни: "Сега нишката е в твоите ръце и само от теб зависи да стигнеш края на кълбото!"

Не спя по нощите и мисля... Дошло ли е време да се отвори вратата към скритите богатства? Не зная... Мисля - слепи са още и глухи човеците... Лъжливи пророци слушат... С очи гледат, а не със сърце. И не красотата виждат, а простия метал. Изгарят душите им от тежкия блясък. Затуй нека стои отворена още тъмната паст на капаните. Ти, Черноризче, ще трябва да почакаш още! Людете сами трябва да построят над бездните моста, който ще ги отведе до Вечните извори!

А когато човешката душа се потопи в тях, пречистена и преродена, ще види божествената светлина и ще чуе онази музика, която блика от сърцето на Вечността...

Амин!